Май 24
Четвъртък

Видео

Интервю

Светослав Иванов: Протестираме, само ако ни бръкнат в джоба
Резултат с изображение за Светослав Иванов: Протестираме, само ако ни бръкнат в джобаСветослав Иванов е журналист на bTV Новините и водещ на предаването „120 минути“, което се гордее със заслужено място в зрителския топ три на най-интересните и успешни публицистични предавания у нас. Автор е на едни от най-значимите български документални филми за Близкия Изток от страни като Ирак, Афганистан, Иран, Либия, Палестина, Израел, Ливан и много други.

Продължава...

Срещи, разговори, събития

Много хора тръгнаха днес по стъпките на Боян Петров към Копитото

Те вървят по маршрута, който Петров е изминавал преди всяка своя експедиция

Много хора, сред които близки, приятели и познати на Боян Петров се отправиха към Копитото на Витоша в знак на почит към алпиниста, който остана завинаги в Хималаите.
Те вървят по маршрута, който Петров е изминавал преди всяка своя експедиция.

Продължава...
Ограничаването на свободата не ни дава сигурност Печат Е-мейл
Понеделник, 29 Януари 2018 12:00

Петр Поспихал
Оля Стоянова разговаря с дългогодишния посланик на Република Чехия в България Петр Поспихал за дисидентската литература и за жестовете на съпротива, които се повтарят.

Петр Поспихал е роден през 1960 г. в Бърно. Още на 17 години се включва като участник  в движението „Харта 77“ и лежи няколко пъти в затвора. През 1987 г. е арестуван заради организирането на погранични срещи с полски дисиденти, но е освободен по-късно благодарение на застъпничеството на интелектуалци от различни страни. Поспихал е един от основателите на опозиционното движение „Граждански форум“, а след 1990 г. е близък  сътрудник на Вацлав Хавел. По-късно става посланик на Република Чехия в България.

В края на 2017 г., когато се провеждаше Софийският международен литературен фестивал, Петр Поспихал пристигна в България, за да участва в дискусия за дисидентската литература, заедно с Михаил Неделчев, Миглена Николчина, Едвин Сугарев, Пламен Дойнов и Владимир Левчев. Той представи у нас и изложбата си „Самиздат: творческата мощ на дисидентската литература от ХХ век“, която включва издания на Вацлав Хавел, Елиас Канети, Хана Аренд, Александър Солженицин, стихосбирки от тогавашна Чехословакия и Полша.

Колко книги са включени в изложбата и колко дълго е събирана тази колекция?

Истината е, че тя не е мислена като колекция, защото това са книги от моята лична библиотека, събирани през годините. Тук са екземпляри и на мои приятели, помолих ги да ми дадат едно или друго издание. Срещу обещанието, че много ще ги пазя, разбира се. В началото дори не мислех, че събирам колекция, тя с времето се оформи по този начин. Даже не знам дали мога да я наричам вече и лична колекция, защото тук има различни дарители и тя е отворена – към нея могат да се добавят непрекъснато и нови издания. И аз самият вече не знам колко точно са книгите, които са включени тук – не ги броя, може би имам някъде в компютъра опис, но така, по памет, мисля, че са около сто-сто и двайсет. Може би.

Колко от тези издания преди трийсетина години можеха да бъдат наистина опасни и биха създали проблем на онзи, който ги притежава? Ето, виждаме, че тук има дори стихосбирки, а май вече забравихме времената, когато стихосбирките бяха опасни…

Всички. Включително и стихосбирките са опасни. В Чехословакия по онова време режимът беше много строг и някои хора попаднаха в затвора не заради друго, а заради поезия. Стихосбирките също не са извън подозрение.

Може би през цялото време говорим не толкова за книги, колкото за убеждения. Предполагам,  че така се е гледало на повечето издания в онези години.


Да, тук няма книга, която да бъде от тази гледна точка нормална или приемлива за тогавашната власт. Всички тези издания са печатани и разпространявани с риск за човека, който го прави. А рисковете са били много – да попадане в затвора, да бъде уволнен или да изпита на гърба си някакъв друг вид репресия.

Тук са и книгите на Хана Аренд и Александър Солженицин, и Елиас Канети. Интересно е как се продават днес тези книги в Чехия, защото почти трийсет години след промените у нас интересът към тях не е особено голям.

Да, така е, но трябва да имаме предвид, че живеем вече в друго време. Просто трябва да си даваме сметка, че времето се е променило. Може би тези книги трийсет години по-късно не са вече толкова атрактивни за читателя. А може би има и още един момент – тези издания никога не са били книги за широка публика. Дори преди известно време беше така. Какво да кажа? Понякога и малка публика е достатъчна, понякога и изданията в малки тиражи носят важно послание за бъдещето. Ето, тези издания казваме, че са важни, но те са в съвсем ограничени тиражи, набирани на ръка, преснимани. Значи не всички неща могат да се мерят с тиражи и с пари.

Има ли днес писатели дисиденти?

Зависи. Много зависи. Все още има хора, които защитават идеи, които ги поставят в конфликт с определено общество. Наскоро в Чехия наблюдавахме подобни процеси, но предполагам, че и в България ги има. Покрай бежанската криза се появиха много хора, които бяха в опасност, защото помагаха на бежанците и защитаваха правото им на достъп и на сигурност. Ето, такива ситуации продължават да съществуват и днес, въпреки че има голяма разлика между това, което се случва сега, и тогавашните режими през 70-те и 80-те години. Но пак се усеща някакъв натиск от страна на обществото върху тези хора, които защитават дадена идея. В този смисъл – да.

Ако има кауза…

Ето, самиздатът като явление приключва през 1989 г. Получава се обаче така, че със самиздат и подобни явления показваме някаква способност да се самоорганизираме, без да имаме това право, без да ни се позволява. И аз се учудих преди две години, когато пак срещнах чист самиздат. Става дума за тогавашната ситуация, когато стотици бежанци стигнаха до Чехия. Организирахме им някаква помощ, преспиване, настаняване, купувахме им билети и т.н. и тогава се появи самиздат – листове в подкрепа на бежанците. Помолих по-малката ми дъщеря да разбере кой ги издава тези неща. И стигнахме до информацията, че този самиздат се издава от дъщерята на един човек, който преди време е подписал „Харта 77“. Значи пак имаме същата традиция. И ако се случи отново да дойдат такива тежки времена – надявам се, че те няма да дойдат, разбира се, но пак ще намерим възможности да се съпротивляваме, да се самоорганизираме и самоиздаваме. И сега много пъти ни казваха какво ще ни се случи, ако продължаваме с тази дейност. Живеем в нервни времена и обществото – и нашето, и вашето, също е нервно и показва, че хуманизмът не е на почит.

В последните си текстове Зигмунт Бауман пише, че дилемата на обществото ни днес е какво да изберем – сигурността или свободата. И сякаш сме все по-склонни да жертваме свободата в името на сигурността.

Да, това е така. Но за мен е важно и още нещо – дали тази сигурност е гледана по някакъв елементарен начин, като това, което се случва сега. И от което ме е страх. Или говорим за сигурността като понятие, с което трябва да работи времето. Защото ако ние се държим лошо, например с бежанците, това не ни дава сигурност в бъдещето. Ограничаването на свободата съкращава нашите възможности, а не ни дава сигурност в нашето нервно време, в което преобладават паниката и страхът. Много е трудно днес хората да се ориентират, да открият някаква точка към хоризонта, към която да се стремят. А може би светът е прекалено сложен и затова хората не влагат толкова усилия, за да могат да го разберат изцяло. Затова има толкова хаос, недоразумения, популизъм, а това води и до страх.

Чехия беше ли подмината от носталгията по „доброто старо време“?

Не, разбира се. Това е явление, което за целия регион важи по еднакъв начин – и в Чехия, и в Полша, сигурно и в България. Разбира се, с някакви разлики. Просто голяма част от нашето общество гледа с носталгия към някакво безвремие, където има установен ред и всичко е ясно.

Детство? Така описано, звучи като онова блажено време, когато хората не носят отговорност.

Да, детство. Хората имат спомен за сигурността, за безвремието, когато не им се налагаше всеки ден да решават някакви въпроси. Но има и още нещо – днес хората станаха скептични към онова, което се случва – очакваха толкова много от демокрацията, а тя се оказа трудна. В Чехия също има много бедни хора, които казват: какво като можем да пътуваме навсякъде, но нямаме пари за това. Пък и на хората им омръзна политиците непрекъснато да обвиняват комунизма – вече трийсет години – за всички нещастия. Нормално е – хората имат носталгия към миналото, защото не ги задоволява днешното им положение.

Ако обърнете поглед назад – има ли разлика в дисидентската литература, която излиза в Чехословакия и в Полша? Ето, наричат полския език „език на свободата“ – как се отразява това на самиздатската литература?

Полският характер е по-боен, по-свързан с борбата, по-конфликтен. Между другото, това се вижда и днес в полската политика – конфликтът там е всекидневие. Докато при нас нещата са по-меки. Въпреки че и при нас политиката не минава без сътресения и конфликти.

Поляците обаче са свикнали да се борят за своите ценности доста безкомпромисно и това се отразява в характера на техния самиздат. Те също рискуваха години затвор за всяко издание, подобно на нас, разбира се. Но те имаха много по-широка публика и излизаха много повече книги, в много по-големи тиражи. Имаха и много повече печатници. Дори се получи нещо като вторичен пазар – имаха по-мощно разпространение. Ето там, във витрината, е „Седмично списание“ от 4-8 страници, което показва колко мощна може да бъде тази дистрибуция. Но пък това опира и до корупция – откъде можеш да намериш тази хартия на пазара? Нали имаше квоти, държавата не даваше на всеки да печата, блокираше го, хартията се получаваше по план… Корупция. Просто отнякъде се събират пари, на някого се дават тези пари и той забравя един камион хартия някъде или като го разтоварва, не сваля всичко, нощно време го пускат и така… Затова разликата е огромна и в онези години, ако искахме да разпечатим нещо в по-голям тираж, носехме го в Полша. Наистина конспирация. По планинските пътеки си правехме срещи, обличахме се с дрехи в един и същи цвят, ако някой гледа, да не може да ни различи, да не разбере, че сме се сменили. Прехвърляхме си тиражите на гръб, от раница в раница.

Тази история от близкото минало доколко е позната в Чехия? Изучава ли се в училище?

Има специалисти по тези въпроси. За историците това е една уникална ситуация – не е Средновековието, свидетелите са още живи, има шанс да се правят интервюта с тях, да се питат. Да не говорим, че все още лесно могат да се намерят и запазени документи – книги, вестници, списания. Случва се обаче такъв парадокс – историците, които дълго време се занимават с този период, накрая приемат, че те самите са част от тези времена, които проучват. Няма голяма разлика във времето, която да им прави впечатление, и те лесно потъват в материята и трудно пазят дистанцията. Но това винаги е било проблем на историческата наука, която се занимава с най-новата история.

Предполагам, че е трудно да се каже кой ръкопис тук е по-ценен и кой по-малко. Има ли обаче издание, което е особено важно за онова време?

Ето, това е пощенската марка, която направихме заедно с един приятел за 10-годишнината на „Харта 77“. Мислехме как да отбележим по-особено тази годишнина и така стигнахме до идеята. Помолих колегите от Полша да помогнат, отпечатахме марките и ги разменихме на границата, в планината, където се срещнахме, за да ги вземем. Голяма част от тиража попадна в ръцете на тайната полиция. Но интересното е, че после имаше някаква разпоредба на Централната дирекция на чехословашките пощи, че трябва да проверяват писмата да не са облепени с тези марки и да ги спират, ако засекат такива случаи. При нашия полски колега Збигнев Янас, който ни помагаше да печатаме марките, останаха известни екземпляри от тези марки. И по-късно – преди няколко години, той подари една марка на Барак Обама, на Буш, на други политици… Наистина уникална марка.

Ето, тук пък има екземпляр от есето на Вацлав Хавел „Силата на безсилните“, което можем да кажем, че е най-влиятелният текст на самиздатската литература в Източна Европа през 70-те и 80-те години. Всички харесаха идеята, че онези, които приемаме за слаби хора, без власт, всъщност имат своя сила, когато отстояват идеите, в които вярват. Това есе много пъти е печатано, преведено е на много езици…

Сега у нас излезе и ново издание с нов превод – „Властта на безвластните“.

Много интересно, не знаех. Това е изключително интересен текст и продължава да е много важен, даже след 40 години…

А това сигурно е едно от онези първи самиздатски копия, което някой е преписал на машина и сложил в папка с разръфани краища?

Да, но то просто е гризано от мишки.


kultura.bg

argaiv1994

 

УСИН КЕРИМ


Поезия, 
стихове
биография, 
конкурси и 
информация...



Прочетете повече....

АРХИВ ДРОМ ДРОМЕНДАР


Прегледайте
архивни броеве на
Дром Дромендар

АРХИВ О РОМА

Прегледайте
архивни броеве
на списанието
О Рома




Вижте архива...

   КЛУБ АДД

Прочетете повече...