| Менхерт Лакатош, авторът на „Окадени картини”
И този път ромите останаха встрани. Не успяха дори да съобщят на света, че напусна живота големият “чачо ром” Менхерт Лакатош. Писателят, който ни остави в наследство думи, ярки, автентични и безпощадни в реалистичните си краски, картини от ромския живот, Ромите в света загубиха още един свой мъдрец не пожалил и сили, и дарба (надарил го бе о Девел) да вниква в заплеснатите дири на ромските криволици, да вдъхва кураж.Той не се уплаши, че може да го накичят с принадлежността му и тя да захлопва току под очите му вратите на успеха. И стигна далеч. Отби от себе си потоците на принизената лъст. Достойнството, по-високия връх на успеха! Менхерт Лакатош е автор на първия ромски роман „Окадени картини”, преведен на 30 езика. Той два пъти спечелва голямата литературна награда на името на поета Атила Йозеф, а през 1995 е отличен с Наградата за най-добра книга. Пет години по-късно Ромското национално правителство в Унгария присъжда на Менхерт Лакатош Наградаата за цялостен принос. Менхерт Лакатош е роден през 1926 година във Вештьо, Унгария.След като завършва висшето си образование, той е един от създателите на Ромското движение за еманципация в Унгария, инициатор за създаване на тухларна фабрика , където работят предимно роми.От 1969 г. до 1979 г. се занимава със социологически изследвания към Унгарската академия на науките. Лакатош става световно известен писател с романа си „Окадени картини”, излязал през 1975 година. Издава също „Приказки на дългите нощи”, 1979 г., „Които искаха да живеят”- роман, 1982 г., „Тайната” – разкази и приказки, 1998 г. и др. Менхерт Лакатош почина, след дълго боледуване, на 21 август 2007 г. в Будапеща. Васил Чапразов …………………………………………………………………………… В края на зимата, в деня на железарите Сливенският пазар, един от най- хубавите в страната, е невероятно място. Какво ли няма тук! Освен обичайните за сезона плодове и зеленчуци, пазарът е изпълнен с аромати и звуци, хора, които са и толкова познати, и всякога различни. Отсреща е Радко Цигана, той може да ти даде билка за всяка болежка. На една от сергиите, откъм реката, седнал примижава срещу слънцето стар, побелял, симпатичен старец.Скулест, с пъстри, весели очи, той се усмихва като дете. Пред него има наредени малки брадвички, мотички, юлари, украсени с мъниста и камбанки.Синеят се „против уроки”, както самият той казва. Точно този човек ми трябва- дядо Митко Джигрито.Той е син на Петър Митев-един от първите клуцохорски железари. И един от последните останали верни на професията. Той и до ден днешен продължава да „върти занаята”. Дядо Митко започва своя разказ с далечната 1949 г., когато е бил едва двайсетгодишен.Очите му се просълзяват. Може да е и от студа, но едва ли… Беше много трудно, разказва той. Много работехме, от сутрин до вечер.Сутрин ставахме в 3, за да запалим пещта да достигне необходимата температура, да може желязото да се претопи.Оттам насетне почвахме да правим продуктите.От всяка къща се чуваше звъна на чука -той въздъхва и продължава. Наистина беше трудно, но колко беше хубаво! Бяхме млади, единни, нямаше дялба между отделните родове.Помагахме си много. Живеехме заедно с българите. Работехме много, честно, нямаше тия кражби, просия. И българите бяха други – по-възпитани, по-добри.Отношенията бяха прости – работиш здраво, уважават те. Българите никога не са протестирали, че от тъмно до тъмно чукаме и тракаме. И това ката ден.А сега какво е?! – Ти кое момиче си?- неочаквано ме пита той. Въпреки, че е била тежка и мръсна работа железарството, много роми са я предпочитали, защото е била добре заплатена.Не можах да разбера колко са получавали, но парите са им стигали да живеят нормално и да си покриват всички разходи. Със сигурност знам, че в периода 1980-1990г., когато съществуваше цеха в гр. Кермен, железарите получаваха 300-400 лв., за онова време страшно много пари, средната заплата беше около 200 лева. Продуктите, които са произвеждали железарите, са били предимно за селското стопанство.Тракторни лемежи, ножове за багери, „зъби” за познатите багери, но и за роторните на ТЕЦ „Марица-Изток”, „лапи”, отметателни дъски…Всичко това е било страшно необходимо на селските стопани, на пазара и майсторите железари, само роми, били важни, важни. Имало е пласмент в цяла България. През 1956-57г. се повдига въпросът за разширяване на ТПК-то и за обединение с ”Ковач”, тази кооперация също е била в железарския бранш. Въпреки недоволството на хората, се стига до обединение, но повечетo напускат. Младите поели работата, а старите се отдръпнали отново в работилничките си.Тогава един известен и уважаван човек, когото всички в Сливен познаваха, се заема да направи железарски цех. Този човек беше Димитър Пелишев, Папи. Той почина наскоро. Много се говори за Папи, за неговите качества като добър бизнесмен. Та през 1980г., в Кермен, се открива един от най-модерните цехове в цяла България с пещи, въздушен чук, преси и др. И аз имам спомени от цеха, защото през 1987г. ме взеха там на работа.Изкарах едно незабравимо лято и ми беше много интересно сред тези мъже.Баща ми-Пейо Немцов, Пейчо(По), Колъо Яцата, който и сега произвежда много красиви предмети от ковано желязо, Иван Бокхалията и други, на които вече не помня имената. Произвеждаха обичайните продукти за селското стопанство.Този цех толкова се беше прочул, че Диляна Грозданова дойде в Сливен с нейното предаване „Актуална антена” и направи филм. Работниците и до ден днешен си спомнят за годините прекарани в Кермен – високи заплати, екскурзии в чужбина, вечеринки. Какво са ромите без своите празници? Без своята музика, без своите песни и танци? Както са умеели здраво да работят, така се и веселяли. Много тържествено се е празнувал железарският празник, който неизменно е на 31 януари.Първите вечеринки са организирани още през 50-те години на миналия век. Били с предварително записване и се провеждали във Военния клуб с оркестър, с концерт, с томбола. Най-голямата награда на вечерта бил, естествено, петелът. Наддавали са за него и който предлагал най-висока цена, той го взимал. Танцували предимно валс, танго и мазурка. През 80-те г. Атанасовден продължава традициите с още по-весели и пищни тържества.Два-три дена преди самата „вечеринка” избирали баш-майстор.Той бил най-добрият, най-способният в професията. Не е било задължително да е най-стария, а най-добрия.Давали му лентата на първенец и парична награда.Той от своя страна е събирал колегите си вкъщи и ги черпел. И в наше време вечеринките преминаваха много шумно, много тържествено, обикновено в най-изискания и най-големия ресторант -”Сливен”. Дълги години организатор на тези вечеринки беше моят баща-Пейо Немцов.Папи разчиташе на него и всичко беше безупречно. Голяма веселба падаше! Росица Русева |