В София държавата отново събаря домове. Този път в Захарна фабрика – един от най-старите ромски квартали в столицата. Обосновката е позната: незаконно строителство. Също така познати са и семействата, които страдат: бедни, политически изключени, практически без граждански права, макар и с документи. Обществената реакция? В най-добрия случай – мълчание. В най-лошия – оправдание.
Това не е заради сградите. Това е заради вкоренения инстинкт да се възприема бедността като личен провал, незаконността като морална малоценност, а справедливостта – като сляпо следване на правила, вместо търсене на справедлив изход. Това е заради начина, по който страна, травмирана от авторитаризъм, оцелява чрез обвинение към безсилните, вместо да поставя под въпрос властта на силните.
В продължение на десетилетия България се лута между режими, които изискват подчинение и наказват отклонение: първо комунизъм, после неолиберализъм. И в двата режима съответствието е добродетел. Отклонението – дори когато е необходимо – се наказва.
Захарна фабрика е отражение на това наследство. Държавата казва: „Не сте спазили правилата.“ Но именно държавата е тази, която първа изключи тези хора от възможността да участват в правилата.
При комунизма ромите бяха „интегрирани“, но на цената на културно заличаване. При капитализма те бяха първите, които загубиха работа, и последните, които бяха наемани отново. По време на прехода елитите приватизираха обществени активи, а ромските квартали бяха изоставени и зачертани от плановете.
Това изключване не е грешка. То е преднамерено. То е дизайн.
Много българи казват: „Но домовете са незаконни“, сякаш това слага край на разговора. Сякаш незаконността е морална истина, а не бюрократичен етикет. Този рефлекс не е морална яснота – това е историческа травма.
Поколения са преживели крах – на империя, на фашизъм, на комунизъм, на празни обещания от ЕС. Всяка система е учила хората да се подчиняват, да не вярват и да си затварят очите. Това обучение живее в социалния рефлекс: не питай системата. Обвинявай индивида. Особено ако е беден. Особено ако е „различен“.
Незаконността в България не е обективна. Тя се прилага избирателно. Ако всички незаконни домове се третираха като тези в Захарна фабрика, вилите в Бояна и луксозните къщи в Созопол щяха да бъдат руини. Но не са. Законът не е стандарт. Той е инструмент – оръжие срещу бедните, щит за силните.
През 2019 г. „АпартаментГейт“ разкри как политици придобиват луксозни жилища на съмнителни цени. Без последствия. Междувременно над 3000 ромски домове са разрушени между 2017 и 2020 г. Без оставки. Без национално осъзнаване.
Въпросът не е: „Как може някой да строи без разрешение?“
Истинският въпрос е: „Как оцеляваш, когато държавата отказва да ти позволи да съществуваш законно?“
Ромските квартали се правят „незаконни“ чрез държавно бездействие, дискриминационно планиране и системни бариери до земя и жилищни кредити. През 2015 г. Европейският съд по правата на човека постанови, че България не може да разрушава домове без алтернатива. Това не оправдава незаконността. Това защитава достойнството.
И все пак някои медии засилват демонизацията. Статия в Novini.bg пита: „Кой и защо защитава незаконните цигански колиби?“ Такъв език не просто отразява предразсъдъци. Той ги подхранва. Превръща системната несправедливост в морален театър.
Да твърдиш, че временният подслон е „обида за данъкоплатците“, е да пренебрегнеш решенията на ЕСПЧ. Това е сливане на юридическо изключване с морален провал. Това представя силните като жертви, а безгласните – като злодеи. Това не е журналистика. Това е съучастие.
Защо се събаря Захарна фабрика през 2025 г.?
Защото България е политически парализирана, икономически неравноправна и институционално крехка. Мерките на ЕС срещу корупцията се провалиха. Когато системата не може да осигури напредък, тя прибягва до наказание.
Захарна фабрика не е обновление. Това е спектакъл. Шоу за ред. Послание, че някой ще плати – само не и виновните за националния упадък.
Ромските общности са идеалният изкупителен жертвен агнец: видими, демонизирани, безгласни. Политиците изглеждат силни. Бюрократите си отбелязват точки. Обществото се чувства морално утешено. Нищо не се променя.
Някои казват: ромите трябва да се интегрират. Да са благодарни. Да спазват правилата.
Но интеграцията не е подчинение. Тя е достъп. До жилище. До работа. До глас. Не можеш да искаш от хората да се издигнат, когато системата не им позволява да имат място.
Не можеш да криминализираш бедността и да се шокираш, когато бедността води до неформални решения. Не можеш да събаряш домове и да очакваш хората да вярват в демокрацията.
Това не е въпрос на „ромска култура“. Това е въпрос на класа. На икономическо насилие, маскирано като правоприлагане.
Ако България наистина държеше на равенство, средствата от ЕС за ромски жилища нямаше да отиват за магистрали.
Ако законът беше справедлив, щеше да се прилага еднакво за затворените комплекси и за бараките.
Ако достойнството имаше значение, нямаше да водим дебат дали хората заслужават подслон.
Истинският въпрос не е: „Какво построиха те?“
А: „Какво построихме ние?“
Изградихме система, в която оцеляването извън закона се наказва по-сурово от корупцията вътре в него. Свят, в който бедните трябва да са перфектни, за да получат права, а богатите трябва само да бъдат богати.
Това не е върховенство на закона. Това е върховенство на страха.
А Захарна фабрика не е гето. Тя е огледало.
Единственият въпрос, който остава, е: ще намерим ли куража да се погледнем?
Автор: Даниела Самири
