В представите на ромите 20 век е „времето на плач”, „времето на лагери, газови камери, разстрели, преследвания, ненаказани престъпления и престъпници”, времето на безработицата и калните обувки. Вярвахме в хора, държави и чужди политици, вярвахме в хуманността, солидарността и международния правов ред. И нищо не излезе!
На 8 април 1971 г. ромски представители от много страни се срещат в Лондон за Първия световен ромски конгрес. Този конгрес е резултат от повече от десет години организиране от роми, главно от Югославия, Румъния и други европейски страни и все още е най-важното събитие на движението за граждански права на ромите. Ставаше въпрос за признаването на геноцида, тъй като много представители сами са оцелели от Холокоста срещу ромите, за равните права и запазването на езика и културата, както и борбата срещу дискриминацията. Това включва и отхвърлянето на всички чужди имена. Собствено знаме, свой химн и 8 април за ден на ромската нация бяха резултатите от конгреса.
За 51 години след Конгреса имаше много промени, имаше много борби. С течение на времето обаче духът на движението за равни права е изгубен. Вместо равни права, фокусът беше само върху „интеграцията“ в обществото, въпреки че живеем в тези общества от векове. Критични гласове не се чуха, дискриминацията продължи да нараства.
С Конгреса искаме да донесем нов начин на мислене и да създадем платформа, където да се решават истинските проблеми. Необходима е обща реформа на ромската политика.
Демократичният процес осигурява политическа легитимност и овластява ромската нация по пътя към пълна еманципация. Затова на Берлинския конгрес искаме да въведем избирателна система, която включва избиратели от цялата ни глобална диаспора.
Процесите на трансформация след края на Студената война силно тласнаха изключването на ромите в много страни. Войните в Югославия през 90-те години разселиха много роми и ги лишиха от препитанието им.
Ромите никога не са били приемани като равни в обществото, а са останали хора второ качество. Към днешна дата проблемът с дискриминацията не се разглежда системно. До ден днешен определени форми на дискриминация се пренебрегват или не се признават:
Структурната дискриминация в образователната система ограбва бъдещето на ромските деца. Училищната сегрегация и специалните училища трябва да останат в миналото.
В много страни отнемането на деца е често срещан метод за институционална дискриминация срещу бедните ромски семейства. Вместо да издържат семействата, децата им се отнемат, когато родителите загубят жилището си. Или по други икономически причини. Най-добрият интерес на детето се използва като извинение за налагане на държавен патернализъм.
Медиите традиционно произвеждат и възпроизвеждат стереотипи срещу ромите; мнозинството е негативно повлияно от това. Имаме нужда от антидискриминационни закони и закони срещу расистката агитация срещу ромите.
Почти няма съобщения за расистки атаки срещу роми. Имаме нужда от статистика за расисткото насилие, за да можем да предприемем действия срещу него на политическо ниво.
Вместо да наказват полицейското насилие, то се възхвалява от политиците, както видяхме в случая със Станислав Томаш.
Десни и крайнодесни политици заседават в много национални парламенти и в Европейския парламент. Особено преди избори, те провеждат кампании на омраза срещу ромите и ги използват като изкупителни жертви, за да отклонят вниманието от факта, че нямат решения на реални проблеми. Ромски селища редовно се унищожават незаконно, а жителите се лишават от препитание. В някои страни политиците работят с крайнодесни „бдители“ (паравоенни групи) или хулигани, за да тероризират, сплашват и експулсират ромите. Почти няма съобщения за наказания на тези групи. Това поведение е недопустимо в една демокрация.
Експулсирането на ромите след войната в Косово, престъпленията, извършени срещу тях – изтезания, изнасилвания, убийства, унищожаване и окупация на домовете и имуществото им – остават игнорирани и днес. Почти няма документи за етническото прочистване.
Хората живеят в диаспората повече от 20 години, някои от тях без сигурен статут на пребиваване, често силно травматизирани, с постоянен страх от депортиране и без право на собствеността си. Няма политическа воля и представители, които да решат проблема. 13 юни трябва да бъде признат за ден за възпоменание на прогонените роми от Косово, така че никога да не се забравя, че ромите бяха прогонени от Косово след повече от 600 години.
Много от нас напуснаха домовете си, майките и бащите си, сестрите и братята си. Напуснахме нашите ромски селища, нашите каравани, нашите махали, нашите родни места, в търсене на сигурна държава, работа и по-добро бъдеще за нашите деца. Време на фалшивото равенство.