Първомайстора – В откъсите за Къньолу и за хората от сливенския квартал под Хамам баир, разказват техните близки Коста Кънев, Мера Парушева и Елена Пеева.
Разказ на инж. Коста Кънев, внук на Къньолу
Дядо Къню е сложил първия йорс в Дермен дере и започнали да произвеждат подкови за едрия добитък, предимно магарета; ресори за някои от каруците, по-късно в Сливен за файтоните; селскостопански сечива – мотики, копачки, лопати, че и гребла, лемежи, наковални, петала, подковавали добитъка. Работели ден и нощ, напредвали бързо, искали да си върнат загубеното по пътищата.
Отесняло селото за тяхната работа, при тях идвали от Селиминово, Чинтулово, Ковачите, Крушаре, от всичките околни села, че и от Сливен. Работели здраво, но все повече и повече ставали клиентите. Събрал дядо Къню мъжете и решили да се преместят в града. Сливен ги примамвал, знаели вече доста за хората под Бармука, оказало се, че там имат и корени, натоварили отново всичко на магарета, каруци и се преселили под Хамам баир, това място избрал дядо, там се преселили. По-близо и до реката, и до пазара, където често срещали своите поръчители.
Разказ на Мера Парушева, внучка на Къньолу
Мера е висока, елегантна жена, с горда осанка. Разказва увлекателно, с много детайли родовата история:
– Дядо Къньо беше неграмотен, но първи майстор между ковачите, а те не бяха малко, все роми. От къщата на хаджи Димитър до Лимонадената фабрика, във всеки двор имаше работилница.
Моят дядо направи кооперацията на железарите, заедно с Никола Дерменски, бай Янко Пелишев, Кольо Яцата, Пейо Данчев, Стамо беше касиер, а Даню беше председател.
Тези хора започваха да работят преди изгрев слънце и спираха на залез. Цял ден – трака чука, трака чука – нито един клуцохорец българин не се е обадил да се скара, да недоволства…
Думата „циганин” не съм чула до 15-16-годишна, аз съм родена 1938, когато в града бяха придошли повече хора от селата.
Работеше се здраво, уедряваше се селското стопанство, нужни бяха инструменти, селяните бързаха, ковачите произвеждаха кирки, лопати, мотики, петала, чукове, тесли, „цигански” пирони за покривите на къщите, по-късно и лемежи, плугове…
Разказ на Елена Пеева, дъщеря на Пейо Данчев
– Тия хора бяха други. А може и времето да е повлияло. Бяха задружни, мислеха заедно, имаха планове. Създадоха кооперацията „Желязна ръка“, тук в нашата махала в Клуцохор. Събираха се постоянно – дали у нас, дали у чичо Борис Кънев или у чичо Янко Пелишев, в читалището, разговаряха, крояха…Баща ми беше закупчик, на него разчитаха за материали и той купуваше, носеше. Ходеше из цяла България, по села, градове, делник, празник, той все пътуваше.
Ние децата се въртяхме около работилниците. Те започваха от горния Клуцохорски мост и стигаха чак до другия, Дамарския мост. Най-горе беше ковачницата на дядо Данчо, после на дядо Янко, дядо Йорго… Край тях правеха седла за магарета, имаше сарачи и, много деца от махалата.
След години някои се преместиха от другата страна на реката. Само роми, там виждах Пейо с тримата му братя, и четиримата са ковачи. Ромите все Пейо, все ковачи. На пазара тук-таме между тях имаше всякакви работилнички – ключари, точилари, седлари и си помагаха, вземаха-даваха, шегуваха се, освен чуковете, се чуваха и гласовете на хората, имаха какво да си кажат.
АДД