„Ако гласуването променяше нещо, щяха да го забранят“ е известен цитат от родената в Русия американска политическа активистка, анархистка и писателка Ема Голдман (1869-1940).
Подобен цитат „Ако гласуването имаше значение, нямаше да е разрешено“ се приписва на американския писател и хуморист Марк Твен (1835-1910).
Често си мисля за тези цитати, особено когато не виждам изгледи за промяна (въпреки че промяната е крайно необходима) на националните избори, на които гласувам, в България и в Белгия. Това се случва постоянно.
За съжаление не виждам изгледи за промяна и след европейските избори, още повече че очакваме да ни ръководят същите безлични хора.
Едва ли ще е успех на демокрацията, ако изборите в САЩ са реванш между Байдън и Тръмп – двама ветерани, които ще са на обща възраст от 159 години в деня на вота следващата година. Ако Америка трябва да бъде лидер по отношение на демокрацията, защо тази нация от 333 милиона души е неспособна да издигне един нов Джон Кенеди?
Смята се, че Урсула фон дер Лайен гледа на предстоящите европейски избори като на трамплин за втори мандат като шеф на Комисията. Въпреки Лисабонския договор, който създаде длъжността председател на Съвета, шефът на Комисията все още изглежда най-престижната европейска длъжност. Въпреки че подкрепям основното течение на ЕС, което тя представлява, честно казано, нямам особено желание да гласувам за нея.
Фон дер Лайен ще произнесе в сряда (13 септември) своята реч „Състоянието на Съюза“ (традиция, копирана от САЩ) и, разбира се, това ще бъде поводът за нея да каже колко много е свършила и колко е мотивирана да направи повече. Ние, разбира се, ще слушаме и ще анализираме съобщенията.
Но по някаква причина в главата ми ще свири мелодията „Ти си толкова празна“ („You’re so vain“).
Фон дер Лайен въплъщава това, което инстинктът ми казва, че е погрешно – начинът, по който бе назначена, липсата според мен на собствени идеи, стремежът й да се хареса на силните, а не на електората.
Честно е, щом съм критичен към нея, да кажа кои са европейските лидери, които харесвам повече. Харесвам млади лидери, като Сана Марин от Финландия или Педро Санчес от Испания. И двамата са от левицата и наистина, аз съм гласувал по-често за левицата, въпреки че се смятам за „swing voter“, според терминологията на САЩ, човек, който е способен да гласува и за противоположната страна.
Преди години харесвах Александър Стуб, маратонецът от ЕНП, който се застъпваше за ценности. Но тъй като ЕНП предпочете друг, сега той се кандидатира за президент на Финландия, което е до голяма степен почетен пост.
Също така съм гласувал и за либерални политици и по-специално за Ги Верхофстад на европейските избори през 2009 г. в Белгия, не защото го познавах, а защото бях чел книгите му. Бях още в България, когато прочетох „Съединените европейски щати“ („Les Etats Unis d’Europe”) и си казах – бих искал да гласувам за политик като него. За моя изненада това стана възможно само няколко години по-късно и бях щастлив.
Когато опознах Верхофстад по-добре, останах разочарован от начина, по който се отнася към сътрудниците си и към журналистите, както и от начина му на живот. Сега се радвам, че напуска политиката.
Би било толкова жалко, ако европейските избори се превърнат в избор без избор, ако бъдем призовани да гласуваме, знаейки предварително, че Фон дер Лайен ще води Европа отново, стискайки палци Байдън да надделее – и да остиска да е жив.
Не, в това няма смисъл. Защо не се опитаме да правим политика по различен начин? Или някой ни пречи?