да живее в България. В момента обаче, той чака тя да завърши борбата си срещу предразсъдъците спрямо малцинствата, но без да губи традиционната си свързаност със семейството и грижата за него.
Здравей, представи се и кажи откъде си в България?
Александър: Здравей, казвам се Александър Митев, вече съм на 49 години, от Благоевград съм. [Във Великобритания съм] от края на 2007 г., когато бях на 33 години. Официално започнах работа през февруари 2008 г., с пълна документация и всичко необходимо.
При кого се наложи да дойдеш? При приятели или познати?
Александър: Ами случи се така, че по онова време в България дойде компания, която търсеше млади служители за обучение за Хийтроу Ви Ай Пи. Дойдохме на двуседмично обучение, което продължи година с практика и така… Всичко беше подготвено, по документи и с предварително заплащане на обучението. Настаняването беше уредено, имахме жилище и добри условия за живот.
След толкова време във Великобритания, можеш ли да направиш сравнение между българската и английската социална система?
Александър: Аз имам доста откъслечни спомени за българската социална система, не съм много наясно какви реформи са се случили, но със сигурност разликата е огромна предвид опита и практиката, която имат тук, основана на съвсем различен стандарт. Той предполага различно финансиране и каталогизация на пациентите. Не е познато осигуряването на здравеопазване с връзки.
Но каква е разликата в медицинските услуги в двете страни?
Александър: Това е интересен въпрос. В България, заради фактора личност и свързването между хората, услугите могат да са много по-експедитивни и успешни. Тук, както казах, има страшно много документация и предварителни дейности, която доста забавят лечението.
Поддържаш ли връзка с България и каква е тя?
Александър: Поддържам връзка с всичко и всеки, както е възможно. Само дето не живея в България. Иначе плащам данъци, грижа се за имоти, близки, родители. Всичко както си трябва. Комуникацията в днешно време е толкова улеснена, че всеки може винаги да се чувства свързан с хората и в час със случващото се с тях.
Къде се виждаш след пет години? Във Великобритания, или в България?
Александър: Определено се виждам тук, тъй като всичко е свързано с растежа на моите деца, които са закърмени с английския темперамент и език. Животът им е тук. Трудно им е да се установяват в България, където са свикнали да ходят през ваканциите. За кратко, но с хубаво изживяване и срещи с роднини. Та плановете и мечтите са, докато те не пораснат и не станат независими, ние да не си позволяваме свободата да живеем в България. Но след това, нищо не ни спира. Мисля, че е така с много хора като мен. Всичко зависи от децата, от възрастта им, от това как те се установяват и развиват.
А какви са разликите в културно отношение между България и Англия? Има ли такива и големи ли са границите им?
Александър: Напоследък в България има наченки на развитие на европейска култура, която е по-широко скроена спрямо етносите, позицията на личността, но все още има накъде да се развиват тези процеси. Но има и положителни, и отрицателни страни в това отношение. Струва ми се, че тук твърде много надделява смесването на културите, намаляването на ролята на семейството, докато в България не е точно така. Там старите ценности са доста по-запазени, което е хубаво. Но има да се извърви още доста път за приемането на малцинствата. В Европа има най-различни смесени семейства и това вече е естествено за повечето хора. И в България има наченки на тези процеси, имам доста познати със смесени бракове, деца, родени в различни култури, което води до разчупване и разширяване на кръгозора.
Нещо ми прави впечатление от самото начало на разговора ни. Зад теб има три знамена. С какво са важни те за теб? Видях ромското знаме.
Александър: Да, това е признание за това, че малцинствените разлики в България са били проблем за мен. Тези знамена са символ на заедност за мен, те не трябва да са поотделно. Във Великобритания има голям брой роми, които намират своето място тук и пускат нови корени. Те смесват своите деца с английската култура, виждал съм подобно отношение и във Франция, и в Германия. Та знамената показват точно това свързване на културите. Обичаме различните си държави – едната заради природата, втората заради културата, третата заради политиката и финансовата й стабилност. Опитваме се да предадем точно това на децата си.
Означава ли това, че ние ромите сме невидими, хора без собствена държава, коя е нашата родина, след като живеем на различни места по света. Това дава ли ни свобода или ни ограничава?
Александър: Не мисля, че ромите са много различни от всички останали хора. Просто всеки носи навсякъде културата и паметта, с които е роден и отгледан. Хората се наричат „българи“ или „роми“, защото, ако някой някъде засегне един българин, ром или англичанин, засяга всички като него. Така че културната и национална идентичност са важни само когато човек се отъждестви с определена социална група или националност. За ромите знаем, че много се говори – откъде идват, накъде отиват, но какво значение има това, че са пръснати по целия свят?! За мен това не е толкова важно. Не са единственият народ без държава и с подобна история, но това е специфика на националното им самоосъзнаване.