Г-н Колев, стана ясно, че вицепремиерът Калфин има намерение да поднови работата на Националния съвет за сътрудничество по етнически и демографски въпроси (НССЕДВ), който през последните три години съществува само на книга и не прави нищо. Миналата година отбелязахме приключването на т.нар. „Десетилетие на ромското включване“. Това беше една амбициозна международна програма, която за България като че ли остана повече с амбициозни думи, отколкото с амбициозни действия. Хвърляйки поглед назад, какво можем да кажем генерално – има ли у нас интеграционна политика по отношение на ромското малцинство или няма?
Интеграционната политика в България се осъществява в голяма степен формално. Политика има на документи, има добри национални документи за интеграция на ромите – като се започне от Рамковата програма от 1999 г., Стратегия за образователна интеграция, Здравната стратегия, Жилищната стратегия, новата Национална програма за интеграция на ромите и много други документи.
Стратегии има безброй.
Но реалното изпълнение на тези документи е формално. Това, което можем да кажем е, че интеграционни дейности се случват, има напредък, но той не се дължи на политиките за интеграция. Напротив, те са в много голяма степен формални, на книга, за пред европейските институции.
А в действителност какво се случва?
Случва се обективно протичащ процес на модернизация на ромската общност, което е свързано и с повишаването на образователното ниво, бавничко, иска ни се да е много по-бързо, но то е факт, с преодоляването на някои патриархални порядки, с по-голямото осъзнаване на ромската общност. Но тези обективни процеси протичат не чрез държавните политики и не заради тях, а в много отношения въпреки тях.
Интервюто ни е в паузата на един семинар, който „Амалипе“ прави с училищни директори. В него става ясно, че има перспектива да има относително голям финансов ресурс за образователни политики, а това, както мнозина смятат, е оста или носещата колона, ако искате, на всяка бъдеща интеграция. Образованието според мен е най-важното.
Така е, но само частично. Образованието безспорно е най-важната част на интеграцията, напълно съм съгласен с това – във всяко модерно общество образованието е основно средство за развитието на човека и на общностите. Но ако говорим за наличния финансов ресурс, до неотдавна той изобщо не беше голям. Той и сега е много далеч от необходимото. Дълги години се говореше за милиони и дори милиарди, които са „наливани“ за ромската интеграция. Това са митове, числата показват съвсем различни неща. Сега има шанс да се случи едно от добрите неща, които стават през последните години – това, че успяхме да се преборим, да се застъпим успешно в Оперативната програма (ОП) „Наука и образование за интелигентен растеж“, както и в „Развитие на човешките ресурси“ (РЧР) да влязат целенасочени дейности, свързани с ромската интеграция. Това правихме и през предишния програмен период. Тогава за първи път, макар че беше значително по-трудно, успяхме да се преборим за определени неща, но те бяха много по-малки по мащаб. Сега, в навечерието на новия програмен период, имахме твърдата подкрепа на Европейската комисия, разбиране от управляващите органи тук у нас и успяхме да установим относително добро партньорство както с Министерството на труда и социалната политика (МТСП), така и с Министерството на образованието и науката (МОН). И в двете оперативни програми беше заложен инвестиционен приоритет „Социално-икономическа интеграция на маргинализирани общности“, което се отнася и до ромите.
Има относително високи финансови ресурси, добри дейности са заложени. Смея да кажа, че над 90% от нещата, които предложихме, в крайна сметка бяха включени и сега започнаха да се обявяват първите конкурси. Но веднага правя уточнение: това, че сега ще има пари – а те никога не са достатъчни, сега дори повече от преди – не означава непременно, че ще се случат добри неща. Тук е важно да помогнем на бенефициентите – на училищата, общини, НПО-та, местни общности – да реализират смислени дейности. Защото парите са като вода върху нагорещен пясък – могат да се „изпарят“ без полезен ефект. Ние искаме да направим така, че да се случат добри неща, които да доведат до устойчива промяна.
Нека уточним нещо – няколко пъти споменахте „успяхме“, „ние“. Какво е „ние“ в случая?
Това са ромските организации, ромските НПО-та.
Те са много. За всичките ли говорим?
Нека да кажем, че за всички става дума. Това все пак е общо усилие. „Амалипе“ беше водеща по отношение на ОП „Наука и образование“ и на „РЧР“, но ние бяхме подкрепени от една широка група други ромски НПО. Макар че лично съм участвал в изработването на това, което се отнася до ромите в двете ОП и аз персонално бях водещ, винаги съм знаел, че зад исканията, които представяме, стои широк спектър от организации и винаги съм изтъквал, че това не са искания на една организация, това е общ успех за целия неправителствен сектор.
Набива се на очи един парадокс: в сферата на образователната интеграция сега има повече пари от преди, правят се полезни проекти. Тези пари са, както вие много пъти сте казвали, главно от ЕС. Но това, което се върши, е сякаш невидимо, няма никаква публичност. И е така не отсега, поне през последните десетина години е все същото. Това е странно. Защо се получава това, според вас?
Напълно сте прав, че е парадоксално и че никое правителство не се хвали със стореното, колкото и малко да е, за ромската интеграция. Причините са две. Първата е, че в много голяма степен всички тези неща стават под натиска на НПО и все още много често институциите, съгласявайки се с предложенията им, не възприемат инициативите, които изпълняват, като свои. Постепенно това се променя, но много бавно. А втората причина за този парадокс, която е по-съществена, се корени във факта, че общественото мнение не е положително настроено към действията за интеграция на ромите. И затова тези, които ги правят, предпочитат да се мълчат. Виван Рединг от ЕК каза на последната среща на високо ниво за ромите в Брюксел: „Политиците, които работят за ромска интеграция, не печелят избори“. Липсата на широка обществена и на политическа подкрепа е един от много тежките проблеми пред интеграционната политика.
Тези дни вицепремиерът Калфин отправи призив към ромските организации до 20 февруари да дават предложения как да рестартира работата на НССЕДВ. Явно е решил, че е време да обърне внимание и на тази част от дейността си, защото този съвет е в неговия ресор. Но не сме забравили, че на 8 април 2013 г. група от най-значимите ромски НПО с декларация напуснаха този съвет. След призива на министъра ще се върнете ли в НССЕДВ? А той какво е правил той през трите години ваше отсъствие? Какво, според вас, трябва да се промени в него?
Не мога да говоря за това, какво е правил съвета през трите години. Спазвам принципа, че за мъртвите се говорят или добри неща, или нищо. А добри неща не мога да кажа.
През 2013 ние напуснахме с ясната декларация, че ако се трансформира той в един реално работещ орган, ако се приемат предложенията ни ние ще се върнем. Засега нищо не се променило – не се връщаме, понеже НССЕДВ продължава да си е същият. А през тези три години се смениха правителства и няколко председатели на този съвет, но с нас не беше воден сериозен разговор как той да се промени. Радвам се, че вицепремиерът, една година след като пое поста си, вече е решил, че той следва да се промени. Надяваме се да стане.
В най-близки дни ще дадем предложенията си, сега ги обсъждаме с други организации.
Разкажете основните идеи.
Ние (една голяма група ромски организации) и преди три години предложихме промени. Предложенията ни са в сила и са в две основни посоки.
Първият сноп предложения е насочен към това съвета реално да почне да изпълнява консултативните си функции спрямо гражданския сектор и да почне реално да участва в процеса на вземане на решения, сега той не прави нито едното, нито другото. Това може да стане, според нас, ако НССЕДВ се преобразува и почне да действа по модела на Съвета за тристранно сътрудничество. В него следва да участва вицепремиерът и представители на организации или коалиции от тях с дейности на национално ниво. Това ще ни принуди нас, НПО-тата, да се групираме в две или три коалиции и тогава ще е ясно с кого се води разговорът. Сега в този съвет влизат 57 организации, 39 от тях са записани като „ромски“, но голямата част от тях работят на ниво „квартал“.
В това няма нищо лошо.
Но не им е мястото в Националния съвет, където се определят национални политики. Мястото на такива локални НПО-та е в областните или в общинските съвети. Аз съм за най-широко гражданско участие. Но трябва, когато се обсъждат въпроси, засягащи цялата страна, да е ясно кои са страните в разговора. Сега изобилието на малки организации се ползва от политиците, които казват, че „вие, ромите, не можете да постигнете единодушие“.
Та крайно време е, първо, да се преструктурира съветът така, че да са ясни субектите на разговора. Второто нещо, което предлагаме, е, НССЕДВ, така трансформиран, да участва в съгласувателната процедура на актовете на МС. Документите на МС, които имат отношение към интеграцията, но не само тези, в които фигурира в заглавието тази дума, а и всякакви национални програми – напр. Национална програма за заетостта и много други нормативни актове на МС (в областта на образованието, на здравеопазването и т.н.), трябва да бъдат съгласувани със Съвета. Във всяко заседание на МС има поне два-три документа, които би следвало да се съгласуват със Съвета. Трябва да се направи „филтър“ и тук ще се въведат критерии кои документи да минават през този орган, който вероятно вече няма да се нарича НССЕДВ.
По-нататък ние искаме промяна на административната част на този съвет. Тогава предлагахме Държавна агенция за малцинствата. Това не беше замислено като „министерство на министерствата“, а като орган, който ще работи заедно с тях, а освен това ще изпълнява и това, което аз наричам „интегрирани интервенции“, покриващи образование, здравеопазване и т.н. Но този шанс – да има такава Агенция – вече по много причини е изпуснат. Сега е по-подходящо да се иска създаването на Главна дирекция за ромската интеграция в администрацията на МС.
Аз бях зам.председател на НССЕДВ една година и това беше изцяло загубено време от живота ми. В същото време участието ми в наблюдателните органи по двете ОП – за науката и образованието и РЧР – е най-смисленото време. Защото това са органи, които реално вземат решения. Все си мисля, че има начин и НССЕДВ да се превърне в орган, който взема решения и ги изпълнява. Тогава ще има смисъл от нашето участие в него.
Стана ясно, че „Амалипе“ предлага инструмент за мониторинг на действията по интеграцията на ромите. Бихте ли обяснили за какво става дума? Защо е нужен такъв инструмент? Какво ще се прави с него?
В ОП „РЧР“ беше записано, че предварителното условие „ромска интеграция“ е само частично изпълнено. ЕК изисква от членките на ЕС, за да могат да усвояват средства от Европейския социален фонд, да имат разработена национална ромска стратегия. За нашата страна беше записано, че това е „частично изпълнено“, защото липсва национален механизъм за мониторинг на изпълнението на стратегията.
Кой трябва да направи този механизъм?
Той трябва да бъде направен до края на тази година от МС, ако това не стане, фондовете могат да бъдат спрени. Секретариатът на НССЕДВ отговаря за това. Това ще стане с три поръчки, отправени от него. Имаше няколко конкурса, първият беше спечелен от консорциум, в който влизат „Отворено общество“, „Риск монитор“, „Индъстри уоч“ и „Амалипе“. Договорът е „съвсем пресен“, изпълнението предстои, срокът е три месеца. Има още две други поръчки, втората е обявена, с нея ще се изработят индикатори за мониторинга, ще се направят наръчници, ще се купи софтуер. Третата поръчка е свързана с обучение на заинтересованите и пилотното й изпробване в една област. Много важно е да кажа, че тази система трябва да се основава, това е изискване на ЕК, не само на данните на административните органи, но и на всяка цена да включва механизми за принос на гражданското общество и за това, което се нарича „общностен мониторинг“. Идеята е да се избяга решително от модела, при който, както във филма „Кит“ цацата се превръща в кит. Така става с административните отчети – и при тях същото се получава.
Има един, според мен, много важен въпрос: какво не достига на натиска, който ромската общественост упражнява върху правителствата, за да ги тласка да изпълняват интеграционни политики? Какво през близките години следва ромската общественост да направи?
Първо, ромското гражданско движение трябва да разшири социалната си база в ромската общност. Сега ромските организации обединяват малък кръг хора – най-често добре образовани, хора, които не поддържат сериозни връзки с масата роми. Правителствата добре знаят, че ромските НПО-та, дори да съберат подписка от сто такива, трудно ще изкарат дори стотина души на площада в нейна подкрепа. На всяка цена ромските организации трябва да разширят общностната си основа, това е много тежка работа. Ние от „Амалипе“ се опитваме точно това да правим. Една от причините в МОН да чуват какво предлагаме ние е, защото за нас не е проблем да съберем 150-200 директори на училища, с които работим. Ако толкова хора кажат „оставка“ за някого, той много трудно ще остане на поста си. Ние правим същото и на общностно ниво, с местните общности създаваме активистки групи. Трябва да разширим това и трябва всички организации да го правят.
Другото нещо, което е много необходимо, е да привлечем сериозни слоеве от мнозинството. Хора с демократично мислене сред мнозинството има. Ние обикновено работим с един много тънък слой правозащитници, каквито сте вие от „Маргиналия“, които така или иначе са спечелени за каузата предварително, защото са хора с прогресивно мислене. Не работим системно с останалите от мнозинството. Даже напротив, има много НПО-та, които правят кариера от това да казват на донорите, че всички други са расисти и да печелят проекти за промяна расистките нагласи. Ние трябва да разширим основата си сред мнозинството също.
Как може да стане това?
То може да се случи. Ето примерът с директорите на училищата е показателен. Голяма част от тях в началото, преди години, имаха много стереотипи и предразсъдъци по отношение на ромите. Сега са в наша много искрена подкрепа – всички, и тези, които едно време бяха с предразсъдъци. Те са спечелени за каузата – ние не им плащаме пътя и те идват въпреки това, има случаи, когато и нощувка не сме могли да им платим, но те пак идват на нашите, организирани за тях, конференции. При това огромната част от тях са етнически българи. Каквото може да се направи с учителите, може да се направи и с други групи. Важно е да се почне от младите хора. И тук също сме имали успешен опит – с младежки клубове, в които са заедно българи и роми. Има сред мнозинството известен дял крайни националисти и ксенофоби, да речем, около 10%. Пилеене на сили е да се опитваме ние да ги променяме. Има също така и някакъв дял силно демократично и либерално настроени хора, за тях са много важни правата на човека, те са ни съюзници. Останалата огромна група от 70-80% са хора, които нито са настроени да мразят ромите, нито пък особено ги обичат. Ние трябва да работим с тази, средната група. Трябва да „издърпваме“ групи от тази голяма маса.
Това е нова и вероятно много плодотворна идея. Но ми се струва все пак, че ако държавата не полага усилия да „възпитава“ най-младото поколение, ще ни е много трудно.
Да, така е. Това, което имах възможността да видя през живота си е как отношението към турците се промени. В края на 80-те години на миналия век ние бяхме на ръба на гражданска война. Масовият българин много се радваше, че на турците са им сменили имената, смяташе, че така се възстановява „историческата справедливост“ по отношение на „историческите поробители“. Но лека-полека главните партии наложиха един консенсус и вече през 90-те години на миналия век никоя от тях не говореше по този начин – до появата на „Атака“. После влязоха и любимите на стотици хиляди турски сапунени сериали и т.н. продукти на масовата култура. И виждаме, че отношението към турците е силно променено.
И на трето място, вероятно най-трудното за ромското движение е ромските организации да започнат да поставят искания, свързани не само с ромската интеграция, но с една много по-широка програма за решаване на национални, не само ромски проблеми. Опитваме се да правим отчасти това в образованието – с тях освен СИП[1]-овете, които те преподават, се опитваме да засилим вниманието към проблемите на училищата в селските местности – там живеят далеч не само роми, нали? Миналата година, когато се подготвяше Законът за училищното образование, ние направихме подписка с четири искания, в която се разписаха 287 училища. Това не бяха ромски училища, а единствени училища в населеното място. А за две седмици се подписаха в нашата подписка над 12 000 души. Част бяха роми, но имаше и твърде много не-роми. Следователно има определени ниши, в които ромските организации могат да заемат място, от което да осъществят промоция на уязвимите групи, а те са много по-широки от само ромите. Тогава можем да кажем, че сме взели мнозинството като съюзник.
[1] СИП е съкращение за думите „свободно избираема подготовка“ в училищата.
Въпросите зададе Емил Коен.
marginalia.bg
| Четвъртък, 18 Февруари 2016 |