Случва се понякога нещата да се подредят така, сякаш носят послание. В центъра на София, в района на джамията, Централни хали и Централна минерална баня се случи нещо доста подобно, макар в крайна сметка това да зависи от тълкуването на всеки един. На 31-и март следобед, край Халите преминава група млади хора в черни дрехи, скандирайки и развявайки български знамена, стремоглаво вървейки по булевард “Княгиня Мария Луиза” в посока „Лъвов мост“.
Сама по себе си, тази гледка вероятно не ни казва нищо особено; нищо, което да не знаем. На няколко десетки метри от там, обаче, от другата страна на джамията, на площада пред Централната баня се нанизва хоро. Човек сяда на пейка и се наслаждава – непринудено, весело, на най-различни български ритми, от тракийски, през родопски до македонски, та чак и до гръцки, хванали се за ръце, млади, стари, жени, мъже, се радват, усмихват, играят в тандем. Ако се налага, някои от тях си вземат почивка, пропускат песен, включват се пак на следващата. Хора идват и се хващат, други застават и удивени наблюдават. Каквито и неволи да има, няма ги.
Тази гледка, последвала или съпоставена с другата, навежда на размишления. Маршът наблюдаван по-рано определено не буди оптимизъм, радост или спокойствие. Около него полиция – гледка, която буди тревога. Хорото, на свой ред, сред зеленината на парка – около него гълъби прелитат, не оставя никого безразличен – нещо духовно се случва под повърхността. Музиката, танците, доброто настроение, навяват добри чувства у минувачите и у зрителите, включително у чужденците. България не се скандира, тя се живее на хорото, пази се по най-мирния и мил начин. В това хоро, като пазва на българското, всички са добре-дошли, и да са чужденци, няма проблем – напротив, хващат нечия ръка и се радват заедно с българите на пролетното време, на българската традиция, на музиката и на фолклора.
Та така, дали не виждаме ние две форми на патриотизъм, които се различават доста по качество? Може би патриотизмът на хорото е този, показва и пази българското, предизвиквайки захлас и уважение у минувачите. Уважение, измежду друго, и за куража да се развие хоро на публично място, ей така, за наслада на всички, за празнуване на живота. Другата форма на патриотизъм, на черните дрехи, на “Мигрантите вън!”, на юмруци, на остра реч – ако може да я наречем въобще патриотизъм, по-добра и истинска ли е? Дали шествие пронизващо улиците като нож е нещо по-добро от обединяващия, стоплящия душата човешки обръч? Гледката на хорото сама по себе си е обнадеждаваща, показваща път, възможно красиво бъдеще. Какво показва колоната от млади хора носещи гняв в сърцата?
Наивно е да мислим, че тези млади момчета не обичат България. Те я обичат по своему. Обществото просто се е провалило в това да им покаже по-добър, чист и градивен начин да обичат родината си. Може би сме се провалили в това да им предоставим истински смислен път в живота, и за това те са се хванали за нещото, което може да им даде сигурност, чувство за действие и вписване в нещо по-голямо, значимо? От малки храним душите им с имената на български революционери, възрожденци. Но като че ли не достигат до тези души хуманизмът, обичта към знанието, културата и разумът на революционерите. Като че ли храната им се дава сурова, защото кой знае как да я готви – възрастните ли, които повтарят едни и същи заучени думи?
Най-лесно е всъщност да разтоварим порицания и вина върху младите от шествието. Обаче, за да се включат в него а не в хорото в парка, за да не разбират неговата дълбочина, неговия революционен характер, то по пътя на възпитанието и образованието, по пътя на обществените ценности, нещо се е объркало, и някой го е пренебрегнал или пък е бил безсилен сам да оправи нещата.
А пък може би не трябва да сме снизходителни към младите хора от шествието и съмишлениците им. Може би трябва смело, твърдо, но със загриженост да се обърнем към съвестта им и да кажем:
Имаш право на твоя позиция и си добре-дошъл да я изкажеш по мирен начин. Но кажи ми, какво си построил? Всъщност, искаш уважение за какво? За това, че умееш да се събираш на групи, да губиш времето на полицията, да скандираш, да развяваш знаме, да тероризираш хора дошли от далеч, търсещи безопасност и хляб у нас, да ги пребиваш даже, като съвременен башибозук, с който никой от порядъка на видните революционери не би се здрависал? Обичаш България, добре. Но защо я обичаш токсично? Защо не я обичаш нежно, трезво, с хванати на хорото ръце? С ръце, които държат по-слабите в хорото на крак, и с това държат и българския дух? Нямаше ли да е по-плътен и истински патриотизмът ти ако го изрязяваше чрез доброволчество, чрез грижа, чрез култура, фолклор, изкуство?
Виж, едва ли има значение какво ти казвам. И все пак си добре-дошъл на хорото. Просто си помисли. Ние всяка неделя ще сме там и ще се радваме да дойдеш.
И такъв е животът, че не винаги виждаме в една и съща картина неща случващи се успоредно, а трябва. Докато някой планира марш на черни дрехи и стъпки от гняв, или си избива комплексите биейки бежанци, друг, някъде, сади дърво, чисти изоставени гробове, пазарува за болен съсед, обучава деца бежанци на български език, ремонтира читалище, подготвя розова къща, която да е изход от ада на зависимостите, показва на чужденци как се играе хоро, омайва ги с гайда в Южен парк, в София, или повдига духа на пътниците със звука на каба гайда в подлеза на автогара “Родопи”, в Пловдив.
Някой друг се е събудил по тъмно тази сутрин за да се погрижи за градината, която ще даде домати, с които ще се правят чудни шопски салати. Друг се е подготвил за изпълнение на животоспасяваща операция. Трети е облякъл работните дрехи и с риск за живота си е излязъл при зазоряване по пътищата, или пък се е спуснал в дълбините на земята за да изкара ценна руда. Четвърти отварят вратите на музей и се чудят как да обогатят колекциите там, как да направят така, че културата и изкуството да стигнат колкото може по-далеч.
С няколко думи, едни трият каучук по паветата и крещят, докато други тихо, бавно, понякога дори мъчително, градят българското… И го правят по такъв начин, че като се тегли чертата, крайната сметка е положителна, без да е за сметка на някой друг. Докато има такива хора, и то има много, ще има и хорá.